ДОБРАТА ДУМА ПОБЕЖДАВА ГНЕВА

Истинска история разказана от Тери Добсън – първият американец, който е учил директно при Основателя на айкидо Морихей Уешиба.

Влакът тракаше пътувайки през предградията на Токио в един сънлив пролетен следобед. Вагонът ни беше сравнително празен – няколко домакини с децата си, няколко стари хора, които бяха пазарували. Гледах разсеяно сивите къщи и прашните живи плетове.

На една станция вратите се отвориха и внезапно следобедната тишина беше нарушена от мъж, който на висок глас сипеше яростни, неразбираеми ругатни. Мъжът се олюляваше във вагона. Носеше работнически дрехи и беше голям, пиян и мръсен. Викайки той замахна към жена, държаща бебе. Ударът я запрати в скута на възрастна двойка. Цяло чудо беше, че остана невредима.

Ужасени, двойката стари хора скочи и се запътили към другия край на вагона. Работникът направи ритник към отдръпващия се гръб на възрастната жена, но пропусна и тя избяга на безопасно място. Това толкова вбеси пияния, че той хвана металния стълб в центъра на вагона и се опита да го изтръгне от стойката. Видях, че едната му ръка беше порязана и кървеше. Влакът се клатушкаше напред а пътниците бяха вцепенени от страх. Изправих се.

Бях млад тогава, преди около 20 години, и в доста добра форма. През последните три години тренирах по осем часа айкидо почти всеки ден. Обичах да хвърлям и да се боря. Мислех, че съм як. Проблемът беше, че моите бойни умения не бяха тествани в реална битка. Като ученици по айкидо не ни беше позволено да се бием.

„Айкидо“, моят учител беше повтарял отново и отново, „е изкуството на помирението. Който има съзнанието да се бие, е прекъснал връзката си с Вселената. Ако се опитате да доминирате над хората, вече сте победени. Ние изучаваме как да разрешим конфликт, а не как да го започнем“.

Вслушах се в думите му. Опитах се много, дори стигнах дотам, че да пресичам улицата, за да избегна chimpira (японски якудза от нисък ранг, често доста млади, които се смятат за груби), които се мотаеха около гарите. Моята търпимост ме превъзнасяше. Чувствах се едновременно як и светец. В сърцето си обаче исках законна възможност, чрез която да спася невинните, като унищожа виновните.

Това е! - казах си, изправяйки се на крака. Хората са в опасност и ако не направя нещо бързо, вероятно ще пострадат. Като ме видя да се изправям, пияният видя възможност да съсредоточи яростта си върху мен. "Аха!" Изрева той. „Чужденец! Имаш нужда от урок по японски маниери!“ Хванах леко ремъка отгоре и му хвърлих бавен поглед, изпълнен с отвращение и пренебрежение. Планирах да му дам урок, но той трябваше да направи първия ход. Исках да го ядосам, затова стиснах устни и му пратих нахална целувка.

„Добре, ще получиш урок!“ каза той, докато се събираше да се втурне към мен.

Миг преди да успее да помръдне, някой извика „Хей!“ Беше смайващо. Спомням си странното радостното, разтърсващо качество на това – сякаш вие и ваш приятел сте търсили усърдно нещо и той внезапно се е натъкнал на него.

"Хей!"

Завъртях се наляво, а пияният - надясно, и двамата се взряхме в един дребен възрастен японец, прехвърлил седемдесетте. Седнал там, безупречен в официално кимоно. Той не ми обърна внимание, но грейна възхитително към работника, сякаш имаше най-важната, най-прекрасната тайна да му сподели.

— Хайде — каза старецът на лесен народен език, като направи знак към пияния. "Ела и говори с мен." Той леко махна с ръка. Големият мъж го погледна заплашително. Той стъпи войнствено с крака пред стария човек и изрева като заглуши шума от тракащите колела: „Защо, по дяволите, да говоря с теб?“ Пияният сега беше с гръб към мен. Ако лакътят му мръднеше и милиметър, щях да го навра в чорапите му.

Старецът продължаваше да грее пред работника.

„Какво пи?“ — попита той с искрящи от интерес очи.

„Пих саке“, изрева в отговор работникът, „и това не е твоя работа!“ Петна слюнка оплискаха стареца.

„Добре, това е прекрасно“, каза старецът, „Направо прекрасно! Виждаш ли, аз също обичам саке. Всяка вечер, аз и жена ми, тя е на 76, затопляме малко бутилка саке и го изнасяме в градината, и сядаме на старата дървена пейка. Гледаме как слънцето залязва и наблюдаваме как се развива нашето дърво – райска ябълка.

Моят прадядо засади това дърво и ние се притесняваме дали ще се възстанови от онези ледени бури, които имаше миналата зима. Дървото ни се развиваше по-добре, отколкото очаквахме, особено като имаме предвид лошото качество на почвата. Удоволствие е да гледаш, когато си вземаме сакето и излизаме да се насладим на вечерта – дори когато вали!“ Той вдигна поглед към работника с блеснали очи.

Докато се мъчеше да проследи разговора на стареца, лицето на пияницата започна да омеква. Юмруците му бавно се отпуснаха. „Да“, каза той. „И аз обичам райска ябълка…“ Гласът му заглъхна.

"Да", каза старецът, усмихвайки се, „и съм сигурен, че имаш прекрасна жена."

„Не“, отговорил работникът. „Жена ми почина.“ Много нежно, полюшвайки се с движението на влака, едрият мъж започна да ридае. „Нямам жена, нямам дом, нямам работа. Толкова се срамувам от себе си.” Сълзи се търкаляха по бузите му. Спазъм на отчаяние прониза тялото му.

И сега беше мой ред, застанал там в моята добре изтъркана младежка невинност. Моята праведност „направете този свят подходящ за демокрация“. Внезапно се почувствах по-мръсен от него. Тогава влакът пристигна на моята спирка.

Когато вратите се отвориха, чух стареца да цъка съчувствено. „Боже, боже“, каза той, „това наистина е трудно положение. Седни тук и ми разкажи за това.

Обърнах главата си за последен поглед. Работникът се беше проснал на седалката, а главата му беше в скута на стареца. Старецът нежно галеше мръсната, сплъстена коса.

Когато влакът потегли, седнах на една пейка. Това, което исках да направя с мускули, беше постигнато с добри думи. Току-що бях видял как се използва айкидо и то не в битка, а същността му беше любов. От този ден нататък ще трябва да практикувам изкуството с напълно различен дух. Щеше да мине много време, преди да мога да говоря за разрешаването на битка.

По материали от Интернет

КОЙ Е ТЕРИ ДОБСЪН (1937–1992)

Тери Добсън и Морихей Уешиба - 1962 г.

Тери Добсън с рождено име Уолтър Нортън Добсън III е американски пионер в айкидо, учител по айкидо и писател, който е учил директно при Основателя на айкидо, Морихей Уешиба, като един от първите, не-японци, допуснати да тренират айкидо.

През 1959 г. заминава за Япония, за да подпомага развитието на селските райони и да преподава английски език. По време на посещение в Токио, Добсън станал свидетел на демонстрация на малко известното тогава бойно изкуство айкидо в американска военна база в Йокохама. Той моментално се влюбил в изкуството и шест месеца по-късно влязъл в Айкикай Хомбу Доджо като учи-деши (вътрешен ученик) и се обучавал като учи-деши докато се оженил през 1964 г. Той е един от само двамата не-японци, които се радвали на тази привилегия през онази ранна ера, другият бил Андре Ноке. Той продължил да тренира в Хомбу доджо до смъртта на Уешиба през 1969 г.

През 1970 г. Добсън се завърнал в САЩ, където провеждал семинари из цялата страна и заедно с Кен Нисън са основатели на Bond Street Dojo в Ню Йорк и Vermont Aikido в Бърлингтън, Върмонт.

През 1984 г. Тери Добсън  се разболял като бил погрешно диагностициран като болен от саркоидоза и се преместил във Върмонт, за да се възстанови. Преподаването му затихнало и накрая спряло, докато той ставал все по-слаб и по-слаб. След смяна на лекарствата здравето му се подобрило и той отново започнал да преподава във Върмонт. Въпреки че не бил напълно здрав, той отлетял за Калифорния, за да участва в конференция и да преподава айкидо през 1992 г. Докато преподавал в Сан Франциско, той изпаднал в кома.

На 2 август 1992 г. Тери Добсън умрял от инфаркт  в линейка в Инвърнес, Калифорния.