ИЗПИТЪТ - НЕОБХОДИМОТО ЗЛО

ИЗПИТЪТ - НЕОБХОДИМОТО ЗЛО

Повод да напиша тази статия стана едно запитване в нашия форум. Въпросът беше следният:

Може ли сенсей да ти каже: "Утре си на изпит за дан”. Или “Трябва ли ученикът да чака сенсей да му каже да се яви на изпит”?

Ще се опитам да хвърля малко светлина около изпитите в Айкидо. 

По принцип, в световен мащаб, общоприетият начин за повишаване степента на квалификация в айкидо е физическият тест или изпитът за степени, както е по известен сред практикуващите.

За съжаление О Сенсей (Морихей Уешиба) не е оставил след себе си единна програма за развитие. Това е накарало неговите най-добри ученици да разработят собствени програми, по които обучават и изпитват своите ученици. Така стигаме до многообразието от айкидо организации по целия свят, които работят по различни програми и имат различни критерии и изисквания относно техниките и тяхното изпълнение. Разбира се, България не прави изключение в това отношение.

Изпитната програма трябва да представлява начин, по който учениците, тръгвайки от първата си тренировка в доджо, за да се развият и постигнат най-доброто в айкидо за времето и усилията, които са положили. Много често изпитната програма се сравнява със стълба, която ни помага да се качим на върха. Всяко стъпало представлява една степен.

Всички, които тренират и тези, които са гледали някои и друг филм знаят, че степените в японските бойни изкуства се делят на ученически (кю) и майсторски (дан). Колко обаче са едните и колко са другите не всеки знае.

Съществува и следната интересна тенденция у по-младите айкидисти – те не се интересуват от това, каква степен е някой, по-важното е какъв е цветът на колана. Колкото по-тъмен, толкова по-яко!

Що се отнася до майсторските степени важното е данът да е по-висок – ако може да е десети, най–добре. Мисля, че такова мислене показва липса на информация, което не е добре за хората практикуващи или интересуващи се от айкидо. Ще се опитам накратко да хвърля малко светлина по този въпрос.

Изпитните програми от типа, който познаваме ние сега (наречени кю-дан система) са въведени от създателя на джудо – Джигоро Кано около 1883 г. Това е периодът когато японските бойни изкуства се трансформират от буджуцу в Будо. По това време Джигоро Кано прави революционни реформи в областта на джудо – едно ново бойно изкуство за това време, които оставят отпечатък и върху карате и айкидо. За разлика от айкидо, техниките в джудо са систематизирани в точна и ясна последователност, която всъщност представлява изпитната програма. По цял свят изпитната програма за джудо е една, за разлика от тази в айкидо. Не бих искал да се спирам на предимствата и недостатъците на това, дали изпитната програма в международен мащаб трябва да бъде една или много.

Как са били оценявани уменията на учениците преди въвеждането на кю-дан системата?

През ХVІІ век в Япония се утвърждава властта на клана Токугава (1600 – 1867 г.). Иеясу Токугава, първият от шогуните в тази династия успява да подчини цяла Япония. Според някои, това е времето на ренесанса в Япония. Какво обаче става с бойните изкуства по това време? Докато се водели войни между различните даймьо (феодали), самураите са били насърчавани да се упражняват и да подобряват своите умения, за да бъдат по-добри на бойното поле. Когато настъпил мирният период в Япония и всички минали на страната на шогуна Токугава, със специална заповед са забранени двубоите на живот и смърт. Това било напълно оправдано, защото никой не искал да губи ценните си кадри, докато си доказват кой е по-по-най. Просто всички били от едната страна и вече нямало врагове.

Разбира се самураите, за които войната била начин на живот повече от осем века, не можели просто така да спрат и да я зарежат. Те продължили да се упражняват, като по това време били създадени основите на някои от по-известните класически школи по буджуцу.

Част от самураите се върнали на село към земеделието – там от където тръгнали преди много години за да станат воини. Други постъпили на работа в администрацията и продължили да служат на държавата и на своите господари със същото усърдие. Малцина от най-добрите останали на служба при своите господари като охрана или пълководци. Някои от самураите станали ронини (странстващи самураи без господар), други разбойници, а трети започнали да откриват школи по бойни изкуства и да продават своите умения. В този период възникнали хиляди школи (рю), в които всеки майстор преподавал това, което знаел и бил научил по бойните полета.

Как били оценявани учениците по онова време?

В старите школи по буджуцу се използвали съвсем различни степени от сега познатите. Според някои източници по това време се използвали само няколко степени от първите стъпки до достигане на най-голямото майсторство. В различните школи или райони, както и при различните стилове на бойните изкуства съществували различен брой степени, но най-общо се свеждали до следните:

Първата степен била шоден мокуроку – включвала това, което било необходимо да се знае, за да се започне обучението.

Чуден мокуроку е следващата степен, която удостоверявала, че е изминат половината от пътя.

Окуден – дълбоко предаване на учението на школата, което много пъти било свързано с тайно посвещение в някои от техниките.
И накрая - менкьо кайден – което представлявало свидетелство с печат, което се присъжда на този, на когото са предадени всички тайни на школата.
Този който получи последната степен може да бъде наследник на своя учител или да основе свое доджо под ръководството на своя учител. Самите дипломи или сертификати по това време нямали нищо общо със сегашния вид на тези документи. Обикновено те съдържали кратък стих (нещо като хайку) или напътствие, което да напомня на ученика важността на документа.

Какви били степените в по-ранните времена?

Мисля, че не е имало такива. Тези които са били добри в бойните умения са оставали живи на бойното поле. Ако са били добри са им възлагали още по-големи отговорности. Малцина са били тези, които са се прославили толкова, че имената им са останали в историята като например Миямото Мусаши. Представяте ли си, някой да го пита: “А бе брат, ти какъв колан си?”.

Как стоят нещата с изпитите в днешно време?

Според изпитната програма на “Айкикай Хомбу Доджо” – главната квартира по Aйкидо в Токио, Япония, ученическите степени започват от V-то кю – най-ниската ученическа степен и стигат до І-во кю - най-високата от ученическите степени. Майсторските степени започват от І-ви дан и свършват до VІІІ –ми дан. http://www.aikikai.or.jp/eng/information/review.html
За особени заслуги и принос към айкидо, Дошу (пазителят на пътя – понастоящем Моритеру Уешиба – внук на основателя на Aйкидо) може да присъди ІХ-ти или Х-ти дан.

Има два начина за получаване на степен:

С физически тест – най-разпространеният начин.

По препоръка – отнася се за почетните степени, които се дават за заслуги и принос в развитието на айкидо;

Най-уважаваните степени са тези с физически тест, при които ученикът се явява на определената дата за изпит, научил е техниките от съответната изпитна програма и ги демонстрира пред комисията и всички ученици от клуба или организацията. По този начин всички виждат развитието на ученика и на клуба.

Съществува и друг начин на изпитване, използван в по-ранните години, който не е много популярен днес. При него учителят следи развитието на своите ученици непрекъснато и в даден момент когато реши, че ученикът е готов му казва: “От днес ти си еди каква си степен”. Ученикът отива в офиса на организацията внася съответната такса и получава правото, отговорността и привилегията да носи степента, която е получил.

Степените, които се присъждат за заслуги или така наречените почетни степени, в никакъв случай не се равняват на тези, придобити по време на изпит. Те представляват отношението, което се изказва под формата на благодарност за направените усилия в областта на айкидо. Хората които получават такива степени би трябвало да са наясно с това.

Физическите изпити приключват с присвояването на степента ІV-ти дан. Предполага се, че за това време (което никак не е малко) трябва да са усвоени всички основни аспекти на айкидо. От ІV-ти дан нагоре степените се присъждат по препоръка на учителя на съответния кандидат, който би трябвало да бъде поне VІ-ти или VІІ-ми дан. Обикновено това се прави заради заслуги в национален или международен мащаб, като строго се спазва определен брой години между едната и другата степен, за да се избегне девалвация в степените. Когато хората достигнат нивото на VІІ-ми или VІІІ-ми дан, те отдавна са надхвърлили човешката суета. Те са се превърнали в образец, към който се стремят хиляди техни и други ученици по целия свят.

Как да се готвим и кога да се явим на изпит?

Снимка Кирил Милошев

Със започването на тренировките, всеки начинаещ е впечатлен от движенията в айкидо, от тяхната динамика и сила, както и от невероятните падания, които може да види на първите си тренировки. Малко след това, той започва да навлиза в терминологията и постепенно започва да изгражда у себе си представата за това, кой е добър и към какво трябва да се стреми. Критерий за това са старшите ученици.

Именно те носят отговорността за развитието на школата. Ако сенсей е този, който трябва да се грижи за правилното преподаване на методиката, то старшите ученици и всички, които практикуват по-дълго са тези, които трябва да носят това учение на гърба си.

За разлика от повечето бойни изкуства, в айкидо няма състезания, затова критерий за нашето развитие се явяват изпитите за степен. Отношението към самия изпит показва и отношението към айкидо. За съжаление у нас все още изпитите в бойните изкуства се сравняват неправилно с тези в училище или в университета. Много често се налага мисленето, че е достатъчно да поиграеш по сериозно последните две седмици и ще научиш техниките за изпита. На явяването на изпит се гледа като на “парче” от тортата – “важното е да вземем този, пък после ще му мислим за другия”.

Изпитната програма представлява поредица от взаимосвързани действия. Всяка следваща степен се изгражда от предишната. Това предполага натрупването на по-задълбочени познания и възможност за справяне с повече ситуации. Необходимо е да се знае, че техниките не са просто начини да извиеш на някого ръцете или да го метнеш красиво. Те отразяват основните принципи в айкидо. Техниките са само средство с което да овладеем тези принципи.

В повечето изпитни програми съществува минимално време за явяване от изпит до изпит. В България това се разбира погрешно и повечето ученици чакат само да им мине времето и смятат, че са готови. Много често се оформя мислене от типа: “Ще пробвам и може и да не ме скъсат”. Бих искал да поясня, че никой не къса учениците.

Във времето, когато от овладяването на техниките и тяхното прилагане е зависел животът на практикуващите, “да те скъсат” означавало да загубиш живота си. В днешно време, когато нищо не застрашава живота ни, или поне така си мислим, хората вярват, че могат да се отнасят с по-малка сериозност към изпитите. “Ако не ми го дадат този път, ще пробвам следващия”. Подобно мислене е далеч от духа на Будо.

Като човек, който е участвал в провеждането на много изпити и даването на много степени, трябва да ви кажа, че положението на членовете на изпитната комисия никак не е леко. Пред тях стои тежката отговорност да вземат правилното решение - дали един ученик е покрил изискванията за съответната степен и доколко могат да бъдат направени компромиси с това. Много често тези които гледат отстрани, взимат по-бързи решения от комисията и естествено по-безразсъдни. Освен правилното изпълнение на техниките, изпитващите следят още за правилните позиции, доброто придвижване на тялото, владеенето на пространството, контрола над ситуацията, психологическата устойчивост, физическите възможности и неговото лично израстване в айкидо.

У някои ученици се създава впечатлението, че важното е да покажат техниките за съответната степен и са взели изпита, без да се интересуват от връзката с предишната степен. Вероятно голяма част от вината има сенсей, който не е разяснил достатъчно добре критериите, които трябва да се следят по време на изпълнение на техниките.

Явяването на изпит представлява стресова ситуация за ученика. Всеки, който се е явявал на изпит го знае. Най-трудни са първите изпити, когато човек няма никакъв опит и изведнъж се оказва пред много хора, вперили критичен поглед в него. Това е и една от задачите на изпита. Ученикът сам и съвсем отговорно да покаже наученото до момента. Обикновено на изпит учениците показват около 60 % от своите възможности. Това също ги изненадва и те започват да мислят по време на изпита. Това е много голяма грешка, която разбират късно. По време на изпит няма място за мислене. Техниките трябва да се изпълняват без мисъл. Преди да се яви на изпит, ученикът дълго и старателно трябва да се подготвя заедно със своя сенсей за това.

В България има неправилното схващане, че ако някой се справя добре, то заслугата е негова, ако е зле – виновен е сенсей. Мисля, че това е един сериозен проблем – прекалено големия индивидуализъм. Нека за малко да погледнем встрани от айкидо и видим как протича подготовката на другите спортисти за големите състезания. Мисля, че изпитите за майсторските степени дан са със същата значимост.

В съвременния спорт сериозните спортисти имат спортен календар, в който са отразени големите състезания за годината. Те систематично и целенасочено се подготвят през цялата година за това състезание. Провеждат тренировки всеки ден или по два пъти на ден, участват в контролни състезания, за да проверят до къде са стигнали със своята подготовка. Те рядко или никога не знаят докъде са стигнали техните съперници, затова тези които искат да бъдат първи, дават най-доброто от себе си. Резултатът от тяхната подготовка се вижда на самото състезание в пряката конкуренция със съперниците.

Да, знам, че ще кажете: “В айкидо няма състезания. Айкидо е над тези неща." и други подобни. Дали обаче не е добре да погледнем по внимателно, как стоят нещата в айкидо?

В айкидо я няма пряката конкуренция между един ученик и друг, които искат да покрият изискванията за някоя майсторска степен. Малко са хората, които тренират всеки ден или два пъти на ден в по-дълъг период от време преди изпита (да речем половин или една година). Рядко ученикът има представа, кога ще се яви на изпит поне половин година по-рано, за да се подготви по-старателно. В другите спортове, на един или няколко добри състезатели се пада по един треньор, а понякога и по цял екип. В айкидо, сенсей е за цялата група. Малко са хората, които ще кажат: “Искам да тренирам повече за изпита, нуждая се от твоята помощ, сенсей.”

Много често погледът на учениците е насочен в това, как по-лесно и по-безболезнено да вземат следващия дан. Понякога учениците мислят, че е достатъчно да съберат парите и да подадат молба за изпит. Често недоволните ученици се отделят от своя сенсей, създават група и хоп и те вече са в “бизнеса” с раздаването на степените.

Хората не съзнават, че без да изградят по-близки отношения със своя сенсей, които трябва да бъдат насочени към това, той да им разкрие малките детайли, които ще им помогнат да подобрят своята техника и поведение върху татами, техният напредък в айкидо е ограничен. Нали именно сенсей е този, който ще ги представи пред изпитната комисия за дан като негови ученици.

Бьорн Ейрик Олсен сенсей заедно със своя учител и наставник Морито Суганума сенсей

Ученикът представя своя учител не само по време на изпит, а и по време на тренировките и вън от залата. Това не трябва да се разбира като начин да угодничите и да се подмазвате на сенсей. Все пак тренираме айкидо. Отношенията трябва да бъдат истински и искрени. Когато ученикът засвидетелства уважението си към своя сенсей, той трябва да му отвърне със същото. Такива са били отношенията между ученик и учител в древността, когато бойните изкуства са били в своя връх. Ако ученикът постави себе си на първо място, той е погалил своето его. Та нали бойните изкуства ни учат на това да превъзмогваме, да поставяме егото си под контрол, както и всяка ситуация на атака отправена към нас?

Не бива да се оправдаваме, че, виждаш ли, аз засвидетелствах своето уважение към сенсей, а той не ми обръща внимание. Ако мислим по този начин, не сме стигнали много напред в нашето развитие. Една стара поговорка гласи: “Работи над себе си докато не остане и следа от теб.” Това означава да променим себе си така, че това което сме били вчера, миналия месец или миналата година вече трябва да е минало – трябва да сме станали по-добри.

И накрая искам да кажа на тези които мислят: “Лесно му е на него нали вече е сенсей.” Добре е да разберем, че в бойните изкуства всеки има нужда от сенсей. Без него сме загубени. Колкото по-напред отивате в света на айкидо толкова по-добре го разбирате. Животът е странно нещо. Днес си сенсей, а утре си ученик или обратното.

Трябва ли ученикът да чака сенсей да му каже да се яви на изпит?

Трудно е да се отговори на този въпрос, като казаното да бъде вярно за всички школи и всички сенсеи. Ако човек иска да тренира сериозно и да се развива в айкидо би трябвало да следва установената йерархия при взимането на степените. Необходимо е да си поставяме цели, да ги следваме и да ги постигаме. В моята школа, аз не настоявам пред учениците да се явяват на изпит. Това представлява отговорност, която всеки сам трябва да поеме пред самия себе си. Наскоро един от моите ученици ме попита: “Аз тренирам вече четири години и нито веднъж не съм се явил на изпит. Нали не смяташ това за неуважение към теб.” Има и друг тип ученици, които веднага питат: “Колко време трябва да тренирам за да взема черен колан?” В нашата организация, ние уважаваме желанието на всеки за това дали тренира и иска да се явява на изпити за степени или тренира за самоусъвършенстване и постигане на вътрешен мир и хармония. Разбира се едното не изключва другото. Мисля, че степените и особено тези от І-ви дан нагоре, представляват просто признание за положения труд. Няма нищо по-хубаво от това да получите диплома от Япония като признание за своите усилия. Това обаче става след като сте защитили ученическите степени – т.е. трябват ви поне няколко години сериозна работа, стъпка по стъпка.

Но да се върнем на въпроса. В началото учениците са неуверени и изпитите ги притесняват, защото не са се явявали или защото „бягат от отговорност”. Именно тук сенсей трябва да им помогне да направят първите стъпки по стълбата към степените дан.

По-късно отново инерцията увлича учениците и някои започват да мислят, че са толкова добри, че всеки път когато се явят ще изкарат изпита. Забравят, че с порастването в йерархията тяхната отговорност също трябва да расте. Тук отново е време да се намеси сенсей. Мисля, че е въпрос на уважение от страна на ученика, ако изчака учителят да му каже, че е готов да се яви за степените дан. Ако обаче сенсей не обръща достатъчно внимание и пропусне този момент, това не говори добре за него. Изобщо много деликатни са отношенията ученик – учител.

Може ли сенсей да ти каже: “Утре си на изпит за дан.”

На пръв поглед това противоречи на написаното досега. Ами къде остана времето за подготовка? Дали сенсей не ме предаде и изведнъж, ей така, реши, че трябва да ме изпитат?

Изпитът за дан трае между пет и тридесет минути в зависимост от целите, които си поставя изпитващият и изпитната програма. Една поговорка гласи: „По принцип изпитите са безсмислени, но тъй като ние сме мързеливи, то имаме нужда от тях”! Още с първите няколко движения по време на изпит, изпитващият е разбрал какво можете и какво не. Останалото време е за вас, за да се убедите в това.

Автор: Красимир Цветанов